Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Верка Николова е сред хората, които са отдали почти целия си живот на идеята „ЦСКА“. Тя е 5-кратен шампион с екипа на „червените“ като състезател.
Дълги години е сред водещите треньори в школата на клуба, след което и ръководител. С уменията си има безценна роля за изграждането на редица водещи волейболисти, утвърдили се както в ЦСКА, така и в националните отбори.
Г-жо Николова, вие се превърнахте през годините в една от емблемите на ЦСКА. Но как започна всичко?
– Беше през сезон 1979/1980, когато треньор беше Васил Симов. Той е главният отговорник да дойда от Академик в ЦСКА. Моят мъж Иван Николов игра дълги години в клуба и макар да имах известни притеснения, тъй като ЦСКА беше много голям клуб в сравнение с Академик, се съгласих. Но и момичетата – Верка Стоянова, Руми Каишева, Мая Стоева и силният колектив, тези изключителни имена ми оказаха въздействие, за да отида при тях. Васил Симов беше изключителен треньор, той виждаше много бързо качествата на един състезател. Видял е такива в мен и така се преместих. С Иван ни беше и по-лесно да сме заедно, като спортисти в един клуб. Клуб с традиции, изключително голяма организация. Не закъсняха и резултатите. Спомням си Васил Симов временно отиде при мъжете. Беше Милко Караиванов треньор, след това за кратко време беше Сеферинов, с който взехме и европейската купа 1982 година, а после и 1984-а също стигнахме до върха на Европа. Започнахме да играем волейбол на по-високо ниво, с невероятен колектив, в който всички момичета са израснали заедно. Два европейски клубни шампионата спечелихме, които бяха на доста високо ниво. След това заминахме за Италия с моя съпруг, той беше състезател, аз първата година не играх. Но през 88-а се върнахме, той стана треньор на женския отбор, а аз помощник треньор.
По онова време обаче съчетавахте роля и като играч, нали така?
– Да, играех, помагах. Спомням си Тони Зетова се контузи и нямаше кой да играе и аз влезнах – един два мача. Бързите уроци съм получила от моя съпруг. След това пак отидохме в Италия за две години. Там пак бяхме треньор и помощник треньор. И вече през 95-а се върнахме той като треньор на мъжкия отбор, аз като треньор на девойки старша възраст, за пръв път сама. Станахме републиканки шампионки в един много труден мач, това няма да забравя. Така започна моята треньорска кариера. След това Иван си отиде от този свят, твърде млад за съжаление. С мъжа ми работихме с един изключителен женски колектив Нели Маринова, Тони Зетова, Валя Борисова, Елица Никодимова, Емилия Пашова, Пенка Айшинова, невероятен колектив, невероятен отбор. Отбор, с който работихме преди да заминем след второто ни заминаване за Италия. След като той си замина вече от този свят ми беше много трудно, но ръка ми подадоха Звезди 81, училищния клуб в Младост, където бях една година. После преминах в ЦСКА, като треньор на жените. След това заминах в Гърция две години и 2001 година до миналата, в която променихме малко организацията със Сашо, бях директор на школата. Постигнахме невероятни успехи с децата през годините, имахме много добри условия с малката зала, голям наплив, както от София, така и от провинцията. Множество златни медали, не съм ги броила. Златен екип имахме, много качествени треньори, преди да дойде и това „убийство“ на школата ни, когато ни отнеха зала „Армеец“. Пръснахме отборите по различни места, което създаде голям проблем, защото беше много трудно и се получи спад, от който все още не можем да излезем.
Това ли беше най-трудният период в цялата ви кариера като състезателка, треньор и ръководител?
– Да. Дойде голямото разочарование. Какво да се прави в България материалната база е трудна. Много лесно ни взеха залата. Толкова ми беше мъчно. Аз живеех едва ли не в залата. Бяхме изключително силен треньорски екип. В тази неугледна зала, ние трупахме страхотни резултати. Дойде този кошмарен период, най-кошмарният за мен. Просто се чудиш къде да отидеш. Случвало се е във „Васил Симов“ да събираме 4-5 отбора, заедно на външните игрища, само и само да се проведе тренировка. И пак успяхме, устояхме. Сега вече с новата зала е много по-спокойно. Дава на треньорите да се систематизират и организират работата си.
Смятате ли, че характерът който се гради в ЦСКА, спомогна на клуба да устои?
– Да! Много са важни тези четири букви. Знаем, че в цяла България, хората които са привърженици на ЦСКА, записват децата си само заради това, че са цесекари. ЦСКА е клуб с изключително дълга и славна история, няма как това да не повлияе. Освен това колективът се запази. Изключително силен, сплотен колектив, даже и при трудните условия, треньорите държаха да останат на работа в ЦСКА и да продължат. От една страна легендите и историята на ЦСКА допринесоха за спасението ни, а от друга – сигурният екип на Сашо Попов, голям мотиватор, за да не се разпадне всичко.
Вие като състезател, къде се чувствахте най-добре на игрището?
– Аз играех всичко, но най-вече като „четворка“ и диагонал. Като нападател се чувствах много добре. Имах изключително изявена права, която научих технически да я изпълнявам и физически силово при Васил Симов. Като дойдох в ЦСКА трябваше да изправя изключително много елементи, на които другите треньори не са обръщали внимание. Треньорите ми обръщаха внимание и направих изключителен скок в развитието си в ЦСКА. И още на първата европейска купа в Турция аз попаднах в състава. Тогава и Цеца Божурина излезе в чужбина и се чувствах много добре. Тогава нямаше строгата специализация на постове и играехме на всякакви постове. Всичко можехме да играем. За мен трябва да се обучават състезателите на всички елементи, за да може тактически да променяш хода на мача или на гейма с определени ротации в състава.
Сега как виждате ситуацията в днешно време? Успяват ли тези четири букви да са толкова значими в съзнанието на днешната младеж?
– Да. Бих казала да. С това, че имаме нова зала, пълна с деца, виждате и мъжете и жените когато са на мач в другите градове колко много привърженици имат. Публика, която скандира и ги подкрепя, без значение къде се намират. ЦСКА винаги ще си остане световна емблема. На база името на ЦСКА винаги ще можем да направим силна селекция. Не мога да кажа, че популярността на клуба е паднала, напротив. Въпреки всички негативи, ние се справихме и сме тук. И тепърва ще си връщаме върховите позиции.
Успяват ли самите състезатели да го осъзнаят?
– Смятам че да. По-голямата част от нашите волейболисти, са си от школата, както при мъжете, така и при жените. Това са момчета и момичета, израснали при нас и са научени на отговорност във всеки един процес. В ЦСКА учим състезатели-шампиони. Имало е мачове, на които съм настръхвала от поведението на децата. Защото съм чувала как децата пеят песните на феновете на ЦСКА в съблекалнята. Те сами се организират, за да се мотивират в името на клуба.
Връщат ви в това приятно минало?
– Абсолютно. До ден-днешен идват родители, които категорично заявяват, че си водят децата само защото са привърженици на ЦСКА и няма да ги дадат на нито един друг клуб. Дори децата им да нямат перспектива да станат добри волейболисти, те ги водят, за да ги учим на дисциплина, колективен дух и отговорност. Това е невероятно като усещане. И го няма на нито едно друго място.