Четири години след раздялата с Манчестър Юнайтед Пол Погба вече се е превърнал в ключовата фигура за Ювентус и националния отбор на Франция. Халфът (23 г.), който не крие, че мечтае за „Златната топка“, никога не забравя откъде е тръгнал. Вече 4-кратният шампион в Серия „А“ даде интервю пред So Foot, в което не бе пропусната и темата за наближаващото европейско първенство.
Пол, ти си само на 23, но вече излъчваш огромна увереност в собствените възможности. Откъде идва това?
– Винаги съм я имал. Няма никакво значение колко хора ме гледат или колко камери ме снимат, защото аз не им обръщам внимание. Все едно играя в квартала. Останах близък с моите приятели от детството, с които се чуваме всеки ден. Те ми помогнаха да не се променям, да остана верен на себе си и да не забравям откъде съм тръгнал.
Флорентен – един от двамата ти братя (който играе в Сент Етиен), казва, че си луд!
– Това е, защото обичам да танцувам, но той е още по-луд и от мен. Не се спира! Като Астерикс е, има твърде много енергия в себе си. Другият ни брат – Матиас, е далеч по-спокоен, а аз съм нещо общо между двамата.
Кои са ти най-далечните спомени като футболист?
– Спомням си още първата тренировка. Вкарах три или четири гола. Обичах да играя напред, да бележа голове. Имахме дуели с по-големите, обожавах да играя с тях, защото те използваха физиката си, но аз също не им оставах длъжен.
Изглежда, че плачеш, когато губиш…
– Така е, защото ненавиждам загубите. Няма значение от спорта. Мразя да губя дори на пинг-понг или каквото друго се сетите. Това съм го научил от баща си.
Мислиш ли вече за подготовката на Франция за Европейското първенство?
– Ключовото е да бъдем спокойни и напрегнати едновременно. Това е тайната. Когато между нас в отбора всичко е наред, това веднага се усеща и на терена. Имаме си доверие, поправяме си грешките. Успяхме да променим имиджа на националния отбор. В началото, когато започвах да играя за Франция, имах чувството, че сме гости на собствения си стадион. Публиката ни освиркваше, но сега вече хората скандират имената ни. Това ни мотивира още повече.
Какво точно се промени?
– Резултатите! В добра серия сме, а и имаме млади момчета, които вече играят водеща роля в клубовете си. Марсиал и Грийзман са в Манчестър Юнайтед и Атлетико (Мадрид), а други малко позабравени имена като Димитри Пайет се намират в блестяща форма. Предпочитам засега да не говоря много за Eвропейското, но ние знаем какво се иска от нас. Знаем какво искаме, наясно сме с очакванията към отбора, но не бива да се подлагаме на прекалено голямо напрежение. Играем у дома – турнирът ще напомня на свеовното през 1998-а. Тогава бях на 5 години и си спомням някои моменти, гравирани в паметта ми – червения картон на Зидан срещу Саудитска Арабия, двата гола на Тюрам, радостта на Дюгари… А след финала всички излязохме навън, празнувахме, катерехме се отгоре по автомобилите.
Заговорихме за Франция 98, а ти си халф на Ювентус, което със сигурност напомня за Дидие Дешан. Нищо че двамата нямате напълно еднакви характеристики…
– Вие знаете, че такива играчи винаги са много важни, защото не се забелязват, но тичат постоянно и отнемат топки. Такъв сега е Канте от Лестър, а в националния отбор – Ласана Диара и Блез Матюиди.
И каква е ролята ти между тях?
– Аз се стремя да се адаптирам спрямо характеристиките на играчите, с които съм терена. В Ювентус съм по-офанзивен, но в националния отбор треньорът не позволява да играя прекалено напред. Ако Матюиди се включи в атака, аз трябва да остана да покрия зоната му.
Трудно е да определим твоя пост, защото искаш да правиш всичко. Така ли е?
– Знаеш, че съм бил съотборник с Андреа Пирло. След няколко години, прекарани рамо до рамо с него, вече съм изпълнен с увереност и желание да следвам този път. Гледам и Павел Недвед и си казвам, че в годината, в която той спечели „Златната топка’, не спираше да вкарва голове в Шампионска лига. Ето това е начинът един халф да бъде избран за №1 в света. Дори за халфовете е важно да бележат.
Но има и обратен пример – Марко Верати. Всички го обожават, но той никога не вкарва.
– Технически? Силен е. Качество на пасовете? Отлично! Само му дайте топката и можете да бъдете сигурни, че няма да я загуби. Винаги гледа към вратата на противника, не връща топката назад, което значи, че не се бои да поема рискове. Дриблира, прави решителни пасове, но е твърде далеч от вратата. Позиционирането му е малко като на Шави или дори Бускетс.
Ами ти?
– Аз искам да правя всичко, защото си мисля, че мога да правя всичко, а и треньорът е на същото мнение. Имам желанието да създавам, да бъда халфът от ново поколение, който отнема топката, връзва играта, подава и вкарва. Най-много обичам да дриблирам. Правя го от малък. Дори Антонио Конте, когато бе начело на Ювентус, често ми казваше, че съм прекалено лаком. Караше ме да играя по-опростено. Който е с мен, знае, че моята запазена марка е да нервирам треньорите по веднъж на мач. Харесва ми моделът на НБА, защото има луди изпълнения, забивки, влудяващи публиката моменти, но и ефективност. Дори резултатът понякога не е на първо място за треньорите. Във футбола нещо такова прави Роналдиньо – едновременно забавлява хората, но и е достатъчно ефективен.
В кой аспект от играта трябва да прогресираш?
– Навсякъде. Най-вече при играта с глава. Висок съм и трябва да бележа повече с глава. Като малък обаче не обичах да скачам. Чак в Англия започнах да го правя.
Какво ти направи най-голямо впечатление в Манчестър Юнайтед?
– Пол Скоулс. Неговият крак бе настроен като часовник, можеше да прати топката 10 пъти на едно и също място. Освен това в Англия няма как да не ти направят впечатление физиката, интензивността на играта, ударите, експлозивността. Непрекъснато се стреля към вратата от всякакви позиции. Не е като в Италия, където има значение само тактиката. В Англия искат да вкарват голове, а в Италия – да не допускат.
Твоето семейство е по произход от Гвинея…
– Да, преди 5 години за първи път отидох в Гвинея. Това е много бедна държава. Ние можем да пием вода, когато си поискаме, разхождаме се в големи търговски центрове, а там нямат дори вода. Продават носни кърпички, за да припечелят пари и да пият малко вода. След онова пътуване вече не гледам на света по същия начин. И знам, че не бива да пропилявам късмета, който съм имал – да стана професионален футболист. Дава ми още повече желание да направя голяма кариера, да стана легенда – най-добрият халф в историята на футбола. По-велик дори от Пеле и Марадона.