Волейболен клуб ЦСКА стартира нова рубрика в официалната си страница. Тя се казва “Съперниците за нас” и в нея спортни противници на “червените” ще разказват интересни истории за битките на полето и ще споделят незабравими спомени за приятелството и голямото съперничество. Рубриката е уникална по рода си и с нея от клуба искат да отдадат уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност.
)
Първи гост в “Съперниците за нас” е Георги Чолов, едно от големите имена в треньорската професия на българския волейбол.
Извежда Левски и Славия до 4 титли при мъжете и жените, водейки тежко съперничество с ЦСКА. Той е считан и за човекът, който издига волейбола в Италия на професионално ниво и поставя началото на големите успехи на Апенините. Ето какво си спомни пред cskavolley.com за годините на съперничество с армейския клуб.
Г-н Чолов, разкажете за читателите на cskavolley.com какво представляваха за вас мачовете с ЦСКА?
– Аз съм бил винаги максималист и съм искал да бъда на върха. Винаги съм желал победи. Това са били най-хубавите мачове, защото при тях бе така, все едно да хвана риба моруна 250 кг, такова беше усещането, невероятно. Това не бяха мачове само за спорта. Това бяха срещи, на които залагаха висшестоящи хора от политбюро и от армията. Това бяха двубои и за чест.
С какви чувства се връщате към тези спомени?
– Те винаги са били много емоционални. Винаги е имало голямо напрежение, имало е много интересни ситуации, особено в директни шампионски двубои за титлата. По начало тези мачове винаги са пълни със заряд. Винаги са доставяли голяма емоция и на публиката.
По какъв начин тези дербита променят съзнанието на човек. Как влияят на развитието на състезатели, на треньори?
– По това време всички бройки бяха военизирани и полицейски. Дисциплината беше на много високо равнище. През 1984 година станах шампион с жените на Левски и след това ме викнаха в министерството и ми поставиха задачата в следващите две години да стана шампион с мъжете. И така станах треньор на мъжете. И казаха „Левски трябва да стане шампион“. През 1985 година имах най-силния отбор и победихме ЦСКА. Техен треньор беше мой много добър приятел – Митко Златанов. Беше много интересно, защото последният ни мач решаваше титлата. И срещнах Борислав Кьосев, с него винаги сме си имали закачка, и той ми каза „За къде се напъвате, ние сме се приготвили в ЦСКА за банкет, масата сме сложили“. Но така се случи, че вместо да ни бият, ние ги победихме с 3:0. Срещнах след един час Кьосев пред банята, ама един унил. Викам му: „Боре, може ли да използваме вашите маси, че не сме се подготвили, нямаме нищо“.
Бяха много интересни нещата, защото по това време ми бе поставена задача на всяка цена да сме шампиони. Питах генерала „Добре, ама трябва да обещая нещо на момчетата“. И тогава обещахме, ако спечелим титлата, който иска, да може да отиде в чужбина. Това беше най-голямата мотивация на тези млади мъже, за да се представим така добре.
)
За онези времена се говори, че сте били големи съперници на терена, а извън него добри приятели, така ли беше?
– Да, точно така бе. Ние си бяхме страхотни приятели. Още когато играехме заедно в националния отбор, след тренировки се събирахме, карти играехме. Бяхме много близки, като едно семейство. Но на игрището се получаваше друго. Никога не е имало злоба между нас. Имало е закачки, но в рамките на шегата. Беше удоволствие, защото двете агитки бяха доста настървени, защото тогава, за разлика от сега, агитките на Левски и ЦСКА пълнеха залите. Това си беше събитие.
А как успявахте да запазите тези приятелски отношения?
– Шегувахме се. Не сме изпитвали неприязън. Бяхме в други времена. Нямаше толкова злоба. Сега е различно. Ние живеем в едно общество което се диктува от злобата, неприязън, недоверие. Тогава бяхме волни птички, живеехме живота по-искрено и по-просто.
А когато сте били в националния отбор, правеше ли се разлика между ЦСКА и Левски?
– Не, никаква разлика. Спяхме в една стая състезател от ЦСКА и състезател от Левски. Никакви проблеми нямаше. В клубовете беше борбата. Всеки клуб искаше да има повече състезатели в националния отбор. Ръководствата на ЦСКА и Левски се бореха за точки, за медали, за олимпийски игри. Там беше борбата. При състезателите нямаше такова нещо. Бяхме си приятели.
– А от страна на треньорите смятате, ли че е имало такъв подход: „Това са мои момчета“?
– Такова нещо никога е нямало. Дори и като треньор в последните години на жените, а от другата страна Кьосев беше на ЦСКА. И ги бихме на финала. И му викам „Боре, знаеш ли защо ви победихме? Защото знам с кои хора си по-близък от моя женски отбор и ако си забелязал те никога не са играли, когато сме срещу вас“. Но това бе разузнаване.
)
Със Сашо Попов имате любопитна история. Той дълго време беше опозиция на Данчо Лазаров, а в един момент се обединихте в тази си борба. Разкажете за читателите на cskavolle.com как стана това?
– Сашо Попов беше треньор на Славия, когато се бях върнал от Италия. Тогава Сеферинов ми каза: „Чолов, така и така да вземеш отбора“. Викам как така Сашо Попов е треньор? „Ние ще говорим със Сашо ще работите заедно с него“, ми отговори. Започнахме, но се наложи Сашо да напусне, а след това станахме шампиони. Беше 1998-а. Аз не съм се натискал на тази длъжност, а Сашо се учеше. Много младо момче беше и възприемаше всичко. Може би малко ни се охладиха тогава отношенията, но с него винаги сме разговаряли. Ние сме хора с достойнство и по отношение ситуацията с Лазаров, нямаше как други хора да ни налагат мнение. По това нещо с него си допаднахме. Нашата комуникация винаги е била на много добро ниво.
Като треньор, имал ли сте по-различно отношение към състезатели заради принадлежност към един или друг клуб?
– Аз не ги разделям. Много състезатели не ме обичаха, но аз ги изстисквах. После вече разбраха, че това е пътят към победата. Друг път няма. Удрях много здраво с тоягата, но се грижих много за тях. Много от проблемите им съм решавал. Ние живеехме задружно, но пак да повторя живеехме в едни други времена.
Какво бихте пожелали на читателите на сайта на cskavolley.com?
– Да има отново такива мачове, с които да са пълни залите. А не да се играе в малки зали. Да се веят знамена на Левски и на ЦСКА. Искам да гледам волейбол на високо равнище. Да се приближим до италианския, до нивото на водещите държави. Сега като гледам волейбол ми е мъчно това което се играе в момента. На състезатели и фенове пожелавам да бъдат здрави, да бъдат добри. Емоциите да се изливат в залата и после да няма ексцесии. А чисто и просто да се наслаждават на волейбола и на живота.
Последвайте канала ни в
