Елена Шаханова е волейболистка на ЦСКА и на националния отбор на България. Израства в спортния и разнообразен културен дух на своето семейство: майка й Фанка Шаханова и баща й Райчо Шаханов са едни от основоположниците на волейбола в България. Майка й е известна като първата плонжонистка на своята страна, а баща й Райчо Шаханов е създател на първия компютърен статистически анализ по волейбол, като и двамата са пословични със своята волейболна школа “Шаханов”. С ЦСКА Елена печели една Купа на Европейските Шампиони (1979 г.
), една Купа на Купите (1982 г.), пет шампионата и три Купи на България. Играе в Италия за отбора на град Потенца за сезона 1982-1984г, където през 1990 г се завръща като треньор. Освен това е кореспондент на БНР в Италия, като е работила още във вестник „Старт“ и е кореспондент за Италия на ежедневника „Спорт”, както и на „Радио Експрес“. Удостоена е с наградата „Най-добър журналист на годината“ от Асоциацията на българските спортни журналисти през 2004-а година.
Г-жо Шаханова, вие сте откърмена и израснала с любов към волейбола и най-вече ЦСКА. Разкажете как започна приказката между вас и „червените“?
От родилния дом, аз съм се озовала веднага във волейболната обстановка вкъщи. Една творческа, спортна атмосфера в която имаше волейболни топки от онези кожените – унгарско производство, книги, тренировъчни програми, дискусии, спомени, които майка ми и баща ми ми разказваха от техния волейболен състезателен период и житейският им опит свързан с него. Била съм още бебе, когато баща ми е завършвал второто си висше образование във ВИФ тогава – сега НСА: на едното си коляно държал мене, на другото учебниците (смее се).

Майка ми продължи да играе след като ме роди и ме водеше на мачове и тренировки. Тя игра до 36-годишна възраст с екипа на „Септември“ – клуб, в който после стана треньор заедно с баща ми. Водеха ме навсякъде със себе си, аз бях „детето“ на отбора. Трябва да добавя от тази посока, че и като пораснах, никога не съм клеветила момичетата, нито пък в къщи са искали да знаят кое и що. Може да звучи невероятно, но беше така! Всъщност, моята детска волейболна кариера започна от „Септември“ София. Този клуб обхващаше квартал „Коньовица“, който по-късно бе пренаименуван на „Красна поляна“. В края на 60-те години, се направиха по държавна линия реорганизации в спорта и по този начин бе решено „Септември“ да се обедини с ЦСКА и стана ЦСКА „Септемврийско знаме“. И тук има един много важен момент, защото в нашия волейболен случай, трябваше да се обединят две от най-добрите школи, състезателки, били до вчера големи противници, освен, че имаше и разлика в социалното ниво между двата столични квартала. Уж разлика нямаше, но в действителност имаше: волейболстките от „Септември“ произлизаха от по-бедни и работнически семейства, тези от ЦСКА, който обхващаше тогава „Първи Ленински район“ – това беше ориентировъчно казано около хотел „Плиска“, бяха от семейства от по-висок социален ранг. Спомням си, че майка ми и баща ми не спяха по цели нощи за да обмислят как най-добре и безболезнено да обединят всичко това. И успяха. Бих добавила, че това е една от най-големите им победи, от която се роди плодът на успехите на техните отбори с ЦСКА.

Действителната ми волейболна кариера започна там на кортовете на стадион „Народна армия“ тогава, след 10-и ноември 1989г. – „Българска армия“. Във възрастовата група „пионерки“, треньор по някакво случайно стечение на обстоятелствата ми стана майка. Тя тренираше и младшата възраст, а баща ми старшата. На моето първо участие на национално първенство в Шумен, ние, пионерките от ЦСКА станахме трети. Този бронзов медал бе и остава много ценен за мен и до ден днешен. С времето постепенно премина в сребърен и в златни медали и в международен клубен план с ЦСКА. Както пееха в една песен възпитаничките на майка ми (тя така им казваше – „възпитанички“, защото треньора възпитава не само в спортна посока): „Ние сме най-красиви, ние сме най-добри“! Ние, волейболистките от ЦСКА!
Какво беше усещането да растете в такава среда, покрай вашите родители Райчо и Фани, за които няма човек, който да не е казал само суперлативи и да говори с любов?
Майка ми и баща ми са едни от основателите на волейбола в България. Запознали са се на волейболното игрище в квартал „Лозенец“ , което било не далеч от настоящия плувен комплекс „Спартак“. Тя, Фани 12 годишна, той – Райчо на 18. Привързали се и защото майката на майка ми починала, баща ми проявил особена грижа и човещина към малката Фани. И сега, когато се сещам за този период от живота им, още повече се прояснява от къде се е зародил техния подход към децата и не само, когато стават треньори. Те се грижеха много за своите състезателки. Държаха да се реализират не само във волейбола, но в учението и в живота. В това, те убеждаваха и родителите и учителите, гаджета и съпрузи… Така, с времето изграждат своя стил на работа определен за „Школа Шаханов“. И от ЦСКА и БФВ, отборите им получаваха всяка година званието „Отличник в учението и спорта“. Дори когато баща ми го избраха за треньор на женския отбор на ЦСКА, той продължаваше да държи всички ние да се учим както трябва и да станем вишисти след това. Майка ми се гордееше наравно с тези, които донесоха волейболна слава на България и имаха завършено образование необходимо за след спортната кариера и с тези, които станаха инженери, химици, медици, учители и т.н.

Каква бе тяхната магия, според вас, за да запленят толкова много деца по волейбола? Как го правеха?
– Магията бе и в това, че те никога не върнаха дете проявило желание да тренира, без значение дали е високо, ниско, слабо или пълничко. Тази магия стигна до там, че при майка ми започнаха да водят дъщерите си видни личности, висши ръководители от важни държавни институции, даже деца на чуждестранни посланици и консули у нас. Тези хора я уважаваха, защото за нея всички деца бяха равни. Уважаваха я и защото знаеха, че децата им ще бъдат научени не само на волейбол. Майка ми и баща ми бяха като родители на своите волейболистки – строги и взискателни, поощряваха, коригираха, напътстваха, създаваха условия за анализ и размисъл. Важно бе и това, да се възпитава победен дух и увереност, да има винаги колектив. И от тази посока, нашият дом се превърна както шеговито го наричаха момичетата „Хотел-ресторант Шаханови“. Родителите ми помагаха дори само със съвет и на други хора и спортисти. И един любопитен факт: когато майка ми трябваше да се пенсионира, министърът на отбраната тогава – ведомството свързано с ЦСКА, генерал Добри Джуров й каза: “Вие сте Фанка Шаханова и можете да се пенсионирате когато пожелаете“. Когато тя реши да се пенсионира, щафетата на отбора девойки младша възраст поех аз. Така стартирах като треньор по именитите волейболни треньорски пътеки на ЦСКА, които след това „пренесох“ със себе си в Италия.
Имаше ли моменти, в които да сте се чувствала привилегирована или пък обратното, фамилията да е тежала, докато пробивахте в женския отбор на ЦСКА?
Не съм се чувствала привилегирована, може би защото исках да постигна резултати благодарение на положения труд. Да си заслужа мястото. Когато баща ми стана треньор на жените, който по решение на ръководството на ЦСКА бе обновен и подмладен с „детската градина“ от отборите, които тренираше майка ми, аз трябваше да си заслужа мястото, по-големите и по-силните бяха стимул за мен. Баща ми изобщо не ме е толерирал, а си спомням и един финал за Купата на България за девойки старша възраст в Велико Търново срещу „Левски-Спартак“. В един важен момент, направих някаква чудна глупост, при което майка ми стана от треньорския стол и така гръмко и възмутително ме наруга, че цялата трибуна се срина от смях. Засмях се и аз и грабнахме купата. А при жените, знам, че опитната Лили Ленкова, казала на баща ми, че заслужавам да съм титуляр и на него сигурно му е станало по-леко на душата.

Когато вече станахте част от женския тим, допитвахте ли се често за съвети към тях или не искахте да „прекалявате“ с волейбола у дома?
Вкъщи се говореше много за волейбол от както се помня. Аз слушах какво се обсъжда по принцип. Слушах и наблюдавах когато обясняваха на някое от момичета като идваха у нас, кое, как и що е най-добре да се направи. Четях и много волейболна и друга спортна литература. Спомням си как с Мая Стоева се запалихме да играем йога – беше новост тогава. От йога, години след това, някой някъде създаде упражненията за разтягане като подготовка преди спортно занимание и за възстановяване след него или така наречения „стретчинг“. Баща ми, който премина към Научния център на ЦСКА, го предложи тогава на всички волейболни отбори, които работеха и по неговата Целева програма за развитие – според мен валидна и до днес като база. И що се отнася до този единствен в България специализиран научен и медицински център създаден по идея на полковник Георги Христов, ние конкретно от волейбола имахме голяма полза от него.
ЦСКА доминира в онези години и е изграден от страхотен отбор. Колко бе трудно да се докаже човек в такъв състав?
Ние израснахме заедно като деца. Когато баща ми събра в женския състав „детската градина“ – Мая Стоева, Верка Стоянова, Румяна Каишева, Христина Даскалова, Мариана Халачева, Катюша Ничева, Ася Гребенчарска и мен, в него бяха вече опитните Лили Ленкова и капитанката Мария Минева. Към нас се присъединиха също една от първите негови волейболистки – Снежана Борисова и Венетка Кирилова – израснала също в „Септември“. Така, че ние си се знаехме и оставаше да се съчетае опита на Лили и Мария с нашия общо казано талант. Наричаха ни „млади и перспективни“ и ние не искахме да останем с прозвището „бяха млади и перспективни“. Не беше лесно, но успяхме да се реализираме чрез желанието си да се докажем пред противниците ни благодарение на конструктивната взаимна вътрешна конкуренция, че можем да бъдем сред най-добрите. Хубавото бе това, че всички бяхме от ЦСКА, израснали при едни и същи обстоятелства, принципи и цели. А това е от много голямо значение за развитието и успеха на един отбор. С времето към нас се присъединиха още възпитанички на ЦСКА, както и волейболистки от други клубове, които се вписаха чудесно в този контекст.

Колективът при „червените“ е пословичен в онези години, но имахте ли по-близки момичета, с които запазихте през годините дълготраен контакт?
Поради това, че бях дъщерята на Шаханови, не можех да си позволя да съм повече приятелка с една или с друга съотборничка. Много ми се искаше, но не се получаваше. А момчета – волейболисти ги беше страх да имат поради това нещо общо с мен, освен че мен ме държаха строго: от вкъщи в залата и обратно. От тази посока мога да разкажа куп забавни истории, защото майка ми контролираше и този аспект на всички свои състезателки. Станах „приятел на отбора“ – както ме нарекоха самите състезателки на майка ми от ешелона на Емилия Пашова и Деси Никодимова. Те деца – аз тяхната кака, която с удоволствие тренираше с тях при първа възможност. Имам връзка с тях както и с мои съотборнички. Преди време Румяна Каишева ми каза да напиша книга. Както е тръгнало – ще го направя.
Къде беше вашата сила на полето? В онези години е трябвало да умеете всичко, но на кой елемент се чувствахте най-стабилна на игрището?
Ние можехме всичко. Това важи и за съвременния волейбол, защото независимо специализирането по постове, един волейболист трябва да има добрата база по всички елементи, които да развива по време на кариерата си. В противен случай остава с ограничени възможности. Психическата устойчивост и увереност са също елементи от играта, които се изграждат и усъвършенстват във времето. Естествено, всеки един има своите силни технико – тактически страни. Майка ми казваше, че играя в защита като нея и правя блок като баща ми. Наистина, аз се забавлявах много да спасявам топки в защита. И като нападател ще ви кажа защо: защото, няма нищо по-неприятно за атаката, когато не може да намери начин да реализира точка в резултат на силната отбрана на противника. „Чадъра“ от блок се преглъща, ама топката, която не пада на земята – не! (смее се)
Освен на вашите родители, на кои други треньори сте благодарна за развитието ви като играч?
От всички треньори при които съм играла включително и във всички национални гарнитури съм научила по нещо. Що се отнася до ЦСКА, съм много благодарна на Митьо Димитров. Той вярваше в мен, усещаше, че искам отборът да е победител и разни други странични фактори непроизлизащи от нашето семейство не ме интересуваха. Като, че добрият му усет към хората му подсказа, че за мен противникът е от другата страна на мрежата. Същото мога да кажа за Иван Сеферинов – Джиго. С тях двамата спечелихме не само всичко на българска земя, но и съответно Купата на европейските шампиони и Купата на купите. Джиго, както и Васил Симов преди него, внесоха „мъжки“ полъх в нашия стил на игра. С Васил Симов спечелихме първата титла на България и аз бях много щастлива от това. Жалко, че той не разбра своевременно, че аз исках отборът да е шампион, да побеждава независимо от това кой е треньорът. Когато той стана европейски шампион с националния отбор в зала „Универсиада“, аз бях по майчинство и седях сред зрителите. След това го намерих зад кулисите и го поздравих от сърце! Още виждам хем смаяната му, хем щастлива усмивка!
Научих много от Васил Господинов. Той бе треньор на „Левски-Спартак“, но и на националния отбор, в който ме повика за европейското първенство във Финландия. Уважавам също много и Янко Янков, който ми бе треньор в младежкия и женския национален отбор. Той казал на майка ми: “Елена е състезател от класа и заслужава да играе в чужбина“. В заключение мога да кажа, че към моето голямо семейно волейболно богатство, намери място всичко онова от другите мои треньори, което според мен можеше да ми бъде полезно.
Накъде поехте след ЦСКА и трудно ли бе адаптацията към волейбола в чужбина?
Да се играе или тренира в чужбина е трудна работа. Играх първоначално в Италия в град Потенца. Разликата като организация изобщо и стил на работа бе от земята до небето. От ЦСКА да се попадне в напълно аматьорска среда като начин на мислене и подход е нещо твърде трудно за обяснение. Трябва да се преживее. Имах късмета да имам треньор, който искаше да научи нещо повече, а не на човек, който прикрива невежеството и незнанието си в ущърб на състезателя. Казва се Микеле Босо, беше кондуктор в градския транспорт. С времето, треньорите в Италия станаха професионалисти, спортното образование – висше. По-късно станах и треньор в Италия на отбори от А2 и Б1 като ниво. Въпроса е не колко добър треньор си по принцип, а в каква среда се попадне. Имам предвид в чужбина изобщо. Културата на всяка страна е различна и това се отразява, което е нормално и човек трябва да я схване, да съумее ако може да се адаптира някак към нея, за да може да се реализира. Освен това, българите най-вече, научиха италианците на волейбол и те излязоха много разумни и успешни ученици. Развиха своя школа, инвестира се и в държавен план. Нещата стигнаха до там, че сега не само ние взимаме италианци за треньори.

През годините изградихте име и репутация на брилянтен журналист. Къде беше по-лесно, на полето или пред клавишите?
За мен трудът е забавление. Не се ли забавлява човек – трудът му тежи. Като журналист, се чувствам като спортист, чиято цел е да вдигне пръв трофея. Това става когато се работи, както е при колективните спортове какъвто е волейбола. За мен, както бе с отбора на ЦСКА, всички несгоди и недоразумения остават извън залата, защото единствения противник е от другата страна на мрежата. В този смисъл, надпреавата за отразяване на събитията между медиите е като в бягането на 100 метра. В една редакция, в една медия даже, когато има колективен синхрон независим от всичко останало, създаването на своевременната и дори изпреварваща информация е равносилно на успех, на победа за всички свързани с нейното отразяване. Да се радват хората по трибуните независимо дали са твои фенове и по същия начин откъм ефира е една положителна размяна на енергия дори когато се отразяват и невесели събития.
Следите ли ситуацията в българския волейбол в момента и какво мислите за представянето на женския тим на ЦСКА в последните години?
До колкото имам възможност да следя родния волейбол, си позволявам да кажа, че особено женския едва ли не загива. Става ми много тъжно. Натрупа се във времето този спад, не се получи приемственост, защото много добри специалисти се отказаха поради настъпилите промени или заминаха за чужбина. Запази се според мен като цяло приемственост в ЦСКА благодарение на Сашо Попов и в „Славия“ с Джиго, а напоследък мъжката школа на „Левски“ с Владо Николов почва да дава плодове. Определено, мъжкият ни волейбол от гледна точка на подрастващи поддържа добро и даже силно международно ниво. Не се ли положи грижа към децата, към подрастващите изобщо, не се ли инвестира пълноценно – трудно ще бъде и за националните отбори да бъдат на ниво, независимо от това кой е треньора.
Какво бихте посъветвала момичетата на „червените“?
Да търсят винаги победата – на и извън терена. Да взимат положителното от загубите, защото в него е основата на конструктивния ход напред. Да вярват винаги в себе си, че могат, че няма непреодолими препятствия. Да не се плашат от трудностите. Защото както казваше баща ми Райчо Шаханов: „Животът е спорт – немислим без спорт“, а „Победата е щастие, гордост от постижение на призован порив на една благородна цел“!