Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.
Емилия Пашова е родена на 23 септември 1966 година в София. Спечелила е 9 титли на България с екипа на ЦСКА като състезателка.
Една от най-титулуваните волейболистки в историята на страната и емблема на клуба от 80-те години. Водещ център, както на червените, така и на националния ни отбор. Печели КНК (1982) и КЕШ (1984) с ЦСКА. Рекордьор по разстояние между първа титла (1982) и последна (2004) като състезател.
– Г-жо Пашова, помните ли първия си допир с екипа на ЦСКА?
– Беше много отдавна (смее се). При жените дебютирах на практика при спечелването на Купата на Европа. Тогава стана малко случайно, защото аз бях малка, но се наложи да играя, защото имахме няколко отсъстващи състезателки от водещите имена в отбора. Преди това само тренирах, но така се случи, че получих шанс. Иначе първо започнах при Фани Шаханова. В онзи период се ходеше по училищата и тя бе идвала до моето училище и ме видя. Извика ме да започна да тренирам, защото бях висока от малка, но аз й отказах, защото бях лекоатлетка, тренирах висок скок. Две години тренирах, но треньора, който ни беше на групата тогава, замина за САЩ и не се върна. Така останахме без него и нямаше вече кой да ни тренира, а аз исках да се занимавам с нещо. Баща ми пък беше към МВР и искаше да ме запише на баскетбол. Тогава Левски имаха много силен отбор – Петкана Макавеева беше в състава. Отидох на две тренировки, но не ми хареса, защото имаше много бутане. И така стигнах до волейболната зала, защото две от съученичките ми тренираха в ЦСКА. Така се озовах все пак при Фани Шаханова, която ме искаше две години по-рано. Даже после идваха да се карат с нея от атлетиката, че крадяла състезателки, но аз вече бях решила, че ще тренирам волейбол. Съдбата явно си знае своето, въпреки че баща ми искаше да съм в Левски, но приятелките надделяха.
– При кой треньор започнахте при жените?
– При жените в онзи период бях при Васил Симов и Иван Николов. Но то трябва и малко късмет, защото бързо се наложих. Тогава по-старите бяха станали шампиони и бе трудно да се изместят. Но една беше бременна, друга контузена и ни пускаха младите. Така тръгнаха нещата и в последствие, след като спечелихме и КЕШ, те заминаха за чужбина и стана лесно. Като цяло беше късмет, така мога да го определя.
– Можете ли да отличите по-емблематичен мач за вас?
– Един конкретен? Не. Толкова много мачове играхме, винаги на финал с Левски беше голяма битка. Зала „Христо Ботев“ беше препълнена догоре, истински празник. Кървави мачове водихме с тях. Другите минаваха по-лесно, но с Левски беше невероятно. Имахме ритуал, преди мач с Левски, Ваня Манова ни събираше на кафе, нахъсваше ни и оттам в залата.
– Имахте ли по-близки момичета от състава?
– Ние бяхме наистина страшен колектив. Още като бяхме девойки, Фани държеше да бъдем точно това – колектив. Дори като влязохме при жените и останалите момичета бяха по-големи от нас, с по десетина години, ни приобщиха, ходихме на театри заедно, редовно, почти всяка седмица. И не ни деляха, да не ни викат, не е имало дистанция. Те ни бяха страшни идоли, става въпрос за емблеми – хем хубави, хем интелигентни. Клишето „тъп спортист“ не важеше за нас.
– Имахте ли по-трудни моменти, в които е трябвало да проявите характер?
– Честно казано, не. Моите контузии бяха като излязох за пръв път в чужбина, скъсах ахилес. Беше доста трудно тогава, доста състезатели не са се връщали след такава травма, но аз успях и играх още десетина години, че и повече.
– Кои са треньорите, които допринесоха най-вече за изграждането ви като състезателка?
– Естествено, първата е Шаханова. Тя ми даде възможност да играя, да се шлифовам. След това Симов и Иван Николов, който му бе като ученик. За мен Васил Симов е велик треньор.
– Къде се чувствахте най-добре на полето?
– Винаги съм била център, но се чувствах добре и отзад, да посрещам, това ми беше силна страна. Но най-спокойна и със самочувствие бях при мрежата – блок, атака от един крак.
– Показвате впечатляващо дълголетие – 22 години разлика от първата до последната титла…
– И аз се чудя на това. През всички години съм била и в националния отбор, не съм пропускала. Но като изключим ахилеса, не съм имала други контузии. Накрая вече беше доста тежко, заради болки в колената. Но в ЦСКА ни щадяха от тежки натоварвания с щанги. Тогава не се наблягаше на физическите натоварвания, а на техниката. Васко Симов измисли тогава атака от втора линия, което никой не го правеше. Другите отбори ни гледаха странно, когато започнахме да го правим. Той наблягаше на такива неща. „Волейболът е проста игра за умни хора“, казваше.
– Накъде се разви кариерата ви?
– Първо бях в Кан, след което в Еджзаджъбашъ, Галатасарай и Италия. Аз съм била винаги в отбори, които в последствие се изградиха като едни от най-силните в Европа. След това се върнах в ЦСКА за последната ми титла, но аз се бях отказала.
– Защо се върнахте?
– Помоли ме господин Зегов. Той ми се обади и ми каза, че трябва да помогна на ЦСКА, защото имаха проблеми с Левски и три години нямаха титла, а в отбора са само млади момичета. Аз две години не бях играла, но се върнах за плейофите. Не се забравят тези неща, но имах схващания на пръстите на ръцете, до такава степен не бях тренирала. Но станахме шампиони и се появи Драган Нешич. Той наблюдаваше мачовете и брат му, който бе треньор в Сърбия, ме беше харесал и ме канеха там. А аз се бях отказала (смее се). И приех да отида, навиха ме, защото ми казаха, че няма да трябва да водя тежки тренировки. Спечелихме купата, не успяхме да станем шампиони. А най-старата в отбора след мен бе на 24 години, а аз бях на 39. И после разпределителката ни я поканиха във Франция. Обадиха ми се от там, за да ме канят да ходя с нея. Много ме искаше треньорът им, почти се бях навила, но те гониха първо място и Шампионска лига, а аз нямах сили за подобно нещо.
– Не ви ли влечеше треньорска дейност?
– Пробвах се за кратко, но като цяло не го усетих като мое нещо. Много се промениха нещата, идват родители, дават пари, искат децата им да играят, а те не могат. И аз как да обясня, че не може? Но не е това причината – просто не ме влечеше. Не винаги добрият състезател става добър треньор.
– Какво мислите за представянето на ЦСКА?
– Гледах мачовете с Марица от финалните плейофи, но не съм следила първенството много сериозно, защото съм се отдала на гледане на внуци основно. Млади са момичетата, имат потенциал и качества, но им липсва още опит. Но в България да се спортува вече е доста трудно. Държавата не се грижи за спорта, всичко е на самоиздръжка и е едно страдание. Интересът намалява с всяка година и не е никак лесно.
– Какво бихте им пожелали и какъв съвет бихте им дала?
– Да не оставят спорта. Спортът дава много, възпитава страшно много качества, които са важни за живота и за изграждането на характера. Пожелавам им късмет, да са здрави и да не се отказват.