Sportove

Футболът е такъв, какъвто е, основно заради него

През седмицата си отиде от един от най-големите ръководители в цялата история на футбола – Ленарт Йохансон. Няма да сгрешим, ако кажем, че съвременният футбол е това, което е, основно заради шведския функционер. Де факто най-популярният спорт нямаше да бъде в сегашния си вид без случилото се на две дати: на 19 април 1990 година и на 15 декември 1995 година. На първата начело на УЕФА застава Ленарт Йохансон, на втората излиза решението на Европейския съд по делото на Жан-Марк Босман.


В професионалната история и на двамата има драматична нишка. Те индиректно признават след време, че не харесват получения резултат от “експеримента”, в който са главно действащо лице. И още нещо – по едно и също време Йохансон и Босман попадат в кошмарен период. През 2007 година босът на УЕФА слиза огорчен от власт, победен от Мишел Платини. Горе-долу тогава бившият белгийски халф има сериозни проблеми с алкохола и насоката в живота си. Парадоксално е, но в не едно интервю Йохансон твърди, че е романтик по душа и че е редно, грубо казано, от футболната баница да има и за бедните. Почти всичко направено от него обаче работи в обратна посока, което именно кара шведа да бъде едновременно и горд, и донякъде ужасен от своето футболно творение – Шампионската лига.

Да, Йохансон е бащата на този бляскав и величествен турнир, който се роди и претърпя редица трансформации именно по негово време. Всъщност, една стара легенда гласи, че идеята за европейско суперсъстезание се пръква на маса в Германия. Преди финала за КЕШ през 1988 година, игран в Хамбург, на среща между собственика на Милан Силвио Берлускони, президента на Реал Мадрид Рамон Мендоса и директора на ПСВ Айндховен Кейс Плугсма се създава концепция за надпревара между най-могъщите футболни клубове на Стария континент – с групова фаза, повече мачове, повече пари от телевизионни права и всичко останало. През 1992 година идеята вече е реалност – КЕШ стана ШЛ и колелото се завъртя.

Може би си спомняте, че още в последния сезон на стария турнир УЕФА въведе две групи по четири отбора, два от които се срещнаха директно на финала (Барселона и Сампдория). Такава беше картината и в дебюта на ШЛ. На следващата година (1993/94) видяхме странна полуфинална система с два двубоя, решени в по една среща. След това Лигата се увеличи на 16 тима, но за всички беше ясно, че това е само началото. Три сезона по-късно (1997/98) турнирът на най-богатите нарасна до числото 24. В края на ХХ век ШЛ достигна пика на своето развитие – 32 отбора и две групови фази. Всичко това между 1992 и 1999 година. Разбира се, вече не ставаше дума само за шампионите от различните страни. Този архаичен вариант “живя” до средата на 90-те години, след което топ първенствата започнаха да пращат в групите по два, по три и по четири отбора.

Старото умря внезапно и категорично, новото все още още търсеше формата си. В един момент дори се стигна до безумната ситуация някои европейски държави да нямат въобще представител в ШЛ. В този “черен списък” попадна и нашата България – в три последователни сезона шампионът на “А” група отиваше да рита в турнира за Купата на УЕФА. Действаше се по коефициенти, докато романтиката във футбола беше погребана под дълбок пласт от банкноти и амбиции. От европейската централа промениха стократно лицето на клубния футбол на континента, при това само за няколко сезона. Действително това доведе до много интересни групи и страхотни двубои през годините, но, сякаш по ирония на съдбата, в първия мегасезон на ШЛ (1999/2000), с 32 отбора и втора групова фаза, се стигна до двоен прецедент: финал между два отбора от една държава (Реал Мадрид и Валенсия), при това нито единият от финалистите не беше влязъл в състезанието като шампион.

Всичко това по времето на Ленарт Йохансон. Трябва да отчетем обаче, че шведът застана начело на УЕФА в период, в който промяната беше сякаш наложителна заради всички процеси, белязали началото на 90-те години. Става дума за промените на политическата карта, технологичния бум, комерсиализацията, глобализацията и т.н. За капак дойде и правилото “Босман” в края на 1995 година, довел до невиждани бизнес-процеси във футбола и дал съвсем друг курс на играта. Между другото, УЕФА и ФИФА се борят здраво срещу решението в полза на Жан-Марк, който се самоопределя като муха, която от Цюрих и Нион искали да премажат. Може да се каже, че на този фон няма друг президент на УЕФА, плувал в толкова бурни води, както Ленарт Йохансон.

Балансът между бедни и богати изглежда е големият проблем през 17-те години на шведа начело на европейския футбол. Самият Йохансон е споделял, че е наясно с бедата, но същевременно тъжната истина гласи, казваше той, че от памтивека богатите се стремят към това да са още по-богати. Именно това и обещанията, които Мишел Платини даваше на по-малките държавици в края на 2006 година, костваха на Ленарт Йохансон загубата в началото на 2007 година. Загуба, дошла и с гласа на България при вота. Тогава шведът твърдеше, че допускането на отбори от по-малките страни в ШЛ няма да реши големите проблеми пред европейския футбол. Йохансон се беше изказал с ирония относно програмата на Платини, в която не бил видял нищо важно, но в крайна сметка от сцената като победен слезе именно той. Като споменахме България, да кажем, че у нас Ленарт Йохансон не беше тачен кой знае колко – като тръгнем от закачките на Христо Стоичков по адрес на шефа на УЕФА, започнали още през 90-те години и продължили до световната квалификация в София през 2005 година, и стигнем до коментара на един колега, нарекъл го в ефир “много сериозен мръсник”.

Иначе откъм блясък и популярност Йохансон и екипът му направиха най-доброто за ШЛ, пред която, ако оставим настрана романтичната нотка, турнирът за КЕШ бледнее. Химн, лого, в пъти повече милиони швейцарски франкове, специални пачове на ръкавите, специални “ШЛ” топки, съдийска “ШЛ” екипировка, свои надписи и графика в телевизинното излъчване, по-високи стандарти по стадионите и пр. Един перфектен маркетингов продукт за купища, тонове пари. Между другото, заради договорите от старо време, финалните мачове в ШЛ получиха своята визия “ШЛ” едва през 1995 година във Виена. Обърнете внимание, че Аякс и Милан бяха първите финалисти, които във финален мач имаха рекламен надпис на гърдите. С думата “финал” е свързана и друга иновация на Ленарт Йохансон – премахването на двата финални мача за Купата на УЕФА и пращането на финалистите в среща за трофея на неутрален терен. Същото важи и за Суперкупата на Европа. Това може да се впише в положителните промени от управлението на шведа.

Друг емблематичен момент, свързан с европейските клубни турнири, беше решението в края на 1998 година, че надпреварата за КНК приключва своето съществуване. Така в кошчето отиде един крайно симпатичен турнир, като според някои именно с финала Лацио – Майорка, последен за КНК, е настъпила изцяло комерсиалната ера във футбола. Защо спряха КНК? Логично е – слаб интерес от страна на рекламодателите, по-слаб зрителски интерес, оттам по-малко приходи, голяма дисхармония с набиращата сила с име “ШЛ”. Както казахме, именно тук някои сложиха кръст на много неща във футбола. Междувременно Купата на УЕФА и КНК се сляха в състезание, първо наречено “Про Къп”, днес Лига Европа, а Франц Бекенбауер още в началото го нарече пророчески “Турнир на бедните”.

На ниво национални отбори работата на Ленарт Йохансон е далеч не толкова противоречива. Напротив, именно по времето на скандинавеца броят на финалистите на Европейско първенство претърпя удвояване – от 8 на 16 отбора за финалите през 1996 година в Англия. За силата на Йохансон като футболен управленец говори и спечеленото от Швеция домакинство на Евро’92 през 1988 година (в конкуренция с Испания), когато израсналият по времето на Втората световна война ръководител бе начело на Шведската футболна асоциация. Още като действащ бос на УЕФА, Йохансон се беше обявил против допълнителното увеличаване на отборите на европейски финали – шведът многократно заяви, че според него форматът “16” е идеален за европейския шампионат. Ръководителите след него обаче очевидно не мислят така.

Още него – за разлика от други, Йохансон остана през цялото време встрани от скандали с подкупи и мащабни машинации, а и не изпадна никога в скандална ситуация като тази около Сеп Блатер на финала на Мондиал 2006, когато швейцарецът отказа да слезе на терена и да връчи световната купа на италианския отбор. Шведският футболен функционер твърдеше и друго – Суперлигата, по подобие на НБА в баскетбола, за която се шуми много в последните години, би била пагубна за европейския клубен футбол.

Дали наследниците на Ленарт Йохансон обаче няма да прекрачат съдбовната граница и какво ще донесе бъдещето на футбола? Само можем да гадаем.


Опитайте приставката на Sportove за Google Chrome. С нея получавате в реално време най-актуалните новини директно в браузъра.