Радослав Владимиров е един от най-добрите тенис аматьори в България. Печелил е най-големите турнири за любители и е познат на мнозина, които горят с този спорт. На 8 юни той взе трофея в първия Мастърс на Интерактив тенис за 2017 година като победи друг отличен играч – Едиз Батран. Представяме ви Радо в откровен разговор – за любовта към тениса, за срещата с Роджър Федерер и за разликата между любителския и професионалния тенис.
– Радо, тази година ти спечели най-големите аматьорски турнири – „Зашо“, FPI Green Cup 2017 в Марина Созопол, а преди седмица – Мастърса на Интерактив тенис. Как се трупат толкова много победи?
– С игрова практика. Като играеш редовно, 3-4 дни в седмицата, е нормално да си добър. Важно е също да се трупат турнири. Защото едно е да играеш освободено, за удоволствие, а съвсем друго – на турнир . Едното е да играеш на точки с различни играчи, а при другото просто си правиш тренировки. Бях няколко месеца в чужбина и като се върнах през зимата, не тренирах, а се пусках само на турнири. Скъпо ми е да плащам за балони, затова записах осем турнира. Иначе играя на нашия корт в „Люлин“. Преди години той е бил паркинг, който по-късно хората са направили на корт. Сега събираме пари и го поддържаме. Там тренирам през зимата, когато е топло, а също и през лятото. Има много желаещи – около 40 души сме редовни играчи, мрежата седи по цял ден опъната. Преди първия ми голям турнир за тази година – Зашо – не бях тренирал изобщо. Другото нещо, което ми помогна да го спечеля, беше фактът, че на кортовете в Пловдив имам приятел, и там една седмица играх с деца като спаринг партньор.
– Знаеш ли на колко турнира си бил откакто играеш сериозно?
– Повече от 200. Започнах да играя тенис през 2005-2006 г., а на турнири се пуснах през 2008.
– През февруари спечели първата си купа от вечерните турнири Интерактив тенис, категория 500. Лесно ли беше?
– Не беше много лесно, защото точно се бях върнал от Германия. 4 месеца не бях хващал ракета, нямах игрова практика. Исках да видя как е да се изправя срещу различни противници след такава пауза. Видя се, че не съм готов да спечеля поредица от мачове, вериги, каквито са Интерактив тенис и „Диана“. Но когато не си играл това е нормално – загубил си чувство, нямаш физика. Трябва обща физическа подготовка, тренировки, за да върнеш формата си. В играта за мен е най-важно да се движа добре. Ако не се движа добре ударите не се получават и мога да загубя от всеки.
– Кой е най-ценният ти трофей?
– Няма такъв. Радвах се много на двете победи в „Карлсберг“, през 2014 и 2015 г. Преди това бях участвал няколко пъти в тази надпревара, но не ми достигаше опит. Хората ме превъзхождаха, задържаха повече топката, а аз прибързвах. Като натрупах опит и самочувствие, и знаех как да играя с различните противници, започнах да печеля. Тези две победи ми дадоха възможност да отида в Лондон на Мастърс финалите на ATP. Гордея се и с двете титли на „Зашо“ – през 2014 и 2017. Имам и два про-ам-а, които спечелих с Пламен Милушев. С него играем от деца на корта в „Люлин“, но той стана състезател, а аз останах на аматьорско ниво. Вече бях на 15 години и нямаше за кога да започна да тренирам професионално.
– Какво научи на про-ам турнирите?
– Когато играеш със състезател, виждаш какво е професионален тенис. Всички удари са изчистени. От тази гледна точка и най-добрият аматьор не играе редовно. Състезателите тренират по 6 часа на ден – 4 часа тенис и 2 часа във фитнеса. Това е задължително, за да станеш добър професионалист. Не трябва да губиш свободното си време, трябва да спазваш режим, да не ходиш навън, а да тренираш. На про-ам турнирите виждаш как се движат състезателите. Играта им е изключително добра, движението е изчистено. И се опитваш да подражаваш на този стил. Можеш да си направиш изводи дали играта ти е правилна. Повечето любители имат лоша техника – не е професионална, не сме се учили с треньори, а сами, с гледане. А ако треньор не ти покаже удара, и го научиш грешно, е много трудно после да го оправиш. Затова е хубаво да започнеш от малък и с треньор. Децата асимилират най-лесно къде бъркат и как трябва да играят .Аз на 15 години бях голям и нямаше как да прогресирам като професионалист.
– В Санта Марина спечели билети за „Уимбълдън“. Какво очакваш от турнира за Големия шлем?
– Очакванията ми са огромни. Това беше другата ми мечта – да гледам Роджър Федерер на трева. Уимбълдън е над 100-годишен турнири и всеки, който е обича тенис, иска да види определен тенисист на тревни кортове. Заминавам на 5 юли – за 2 и 3 кръг. А тенисът на живо е абсолютно различен от тениса по телевизията – направо си вътре в играта, виждаш как я построяват тактически. Гледаш всяко движение, дори и на почивките. По телевизията всичко е една идея по-забавено. Не гледаш ли тенис на живо, не можеш да усетиш тръпката от този спорт. За пръв път бях на трибуните при най-добрите през 2011 г., в Букурещ. Беше турнир АТП 250 и имаше добри играчи – Жил Симон, Гаел Монфис. А на тях малко не им достига, за да са в топ 10. За да си на върха се изисква изключителен талант и постоянство. Нямаш ли постоянство, едната година си горе, на другата може да си изчезнал от ранглистата. Още тогава исках да гледам топ 10 от играчите – Надал, Федерер, Мъри.
– Какви са следващите ти цели?
– Нямам определени цели, за мен е важно да играя. Обичам да ходя на турнири. И целите ми са ясни – да печеля всеки турнир, на който играя. Продължавам да съм същия човек – искам да печеля още и още турнири и да не давам на конкуренцията победи.
– Ти си бивш вратар и юноша на Локомотив София. Остана ли за теб футболът в историята?
– Футболът ми беше любим от малък. Когато бях на 7 години това беше единственият спорт, който гледах. Тогава всяко дете искаше да играе напред, а аз исках да съм вратар. Тренирах 12 години, кариерата ми вървеше нагоре-надолу. Признавам, че бях малко мързелив и като свърших старша възраст, реших да се пробвам във В група на България. Играх 2 сезона в Костинброд, но получих тежка контузия – скъсах предна кръстна връзка. Бях на 21 години, през 2011-та. Тогава реших да спра с футбола и да мина към тениса. Възстановяването ми отне между 9 и 12 месеца. Беше ми много трудно, защото до този момент всеки божи ден спортувах. И тези 12 месеца бяха наистина тежки. Но вече са зад гърба ми. Избрах тениса случайно. Когато бях на 12 години започнах да гледам Роджър Федерер. Хареса ми лекотата , с която играе. Той ме запали. И понеже кортът в „Люлин“ е на 200 м от блока, решихме да играем. Нямаше мрежа и с приятелите опъвахме конец. Бях на 15, когато Роджър започна да печели Шлем след Шлем, и се запалих изключително много. Не ходих на училище, пропусках тренировки по футбол, за да се занимавам с тенис. Този спорт е краста – като се запалиш много трудно може да кажеш „спирам“. Но не съжалявам за абсолютно нищо.
– В Интернет има една твоя снимка с Григор Димитров. Каква е нейната история?
– Направена е благодарение на Пламен Милушев през 2014-та. Тогава Пламен беше в топ 900 и го бяха викнали на лагер с националния отбор за купа „Дейвис“. Бащата на Григор му беше звъннал да тренират на „Малееви“, а аз отидох да ги погледам. Така се получи тази снимка.